От книгата на британския журналист Миша Глени „МакМафия, престъпност без граници” - част I От книгата на британския журналист Миша Глени „МакМафия, престъпност без граници” - част I

30 Май 2008

Миша Глени  

Миша Глени. Снимка: Ел Паис

Миша Глени е 49-годишен журналист, британец от руски произход. Обикаля Източна Европа и Балканите като журналист на Би Би Си в продължение на почти 20 години. В резултат на дългогодишни разследвания издава томче от 500-страници, което излезе през април тази година на няколко езика едновременно под името „МакМафия: престъпност без граници”. Едно пътуване из тъмните кътчета на един свят, в чиито отворени пространства се движи с все по-голяма гъвкавост гигантската хидра на организираната престъпност. (Виж интервю с Миша Глени за книгата и мафиите по света). E-vestnik предлага със съкращения първа глава от “МакМафия”, в която става дума за България. Книгата ще бъде издадена на български от ИК “Сиела” по-късно тази година в превод на Александър Николов.
 

Смъртта на един американец

Полицията охранява мястото на разстрела на Илия Павлов. Снимка: Булфото

Камбаните звъняха петнайсет минути без прекъсване, докато ковчегът пристигаше в катедралата „Света Неделя”. Начело на погребалното шествие вървеше върховният патриарх на Българската православна църква, следван от няколко хиляди души. Като че цяла София се беше събрала в този студен петък през март 2003-та година, за да изрази последните си почести към Илия Павлов - човекът, който въплъщаваше за тях периода на Прехода. В края на църковната служба трийсет братя от масонската ложа, към която принадлежеше покойният, останаха сами в църквата и затвориха портите. Облечени в катранено черни костюми и с бели цветя в ръцете, тези мъже изпълниха тайния ритуал за пожелаване на добър път на „брат Павлов към Вечния Изток”. Облечен в палтото си, с ръкавици и с емблемата на масонската ложа „брат Павлов се представи пред Великия Архитект на Вселената”.
Един от министрите прочете скръбно послание от името на премиера Симеон Сакскобургготски. Бивш цар на България, стройният и елегантен Симеон се отказа от своите претенции към трона и под призива да извади България от блатото, в което бе затънала в края на 90-те, се представи на изборите през 2000-та година със своя политическа партия. И се наложи с убедителна победа. „Ще запомним Илия Павлов – пишеше в съболезнователното обръщение на бившия цар – тъй като създаде работни места за много семейства в трудни за народа времена. Ще го запомним с предприемаческия му дух и неговата изключителна енергичност.”

Депутати, артисти, шефове на основните петролни компании и банки, две бивши „Мис България”, футболният отбор „Левски” в пълен състав изразиха съболезнованията си на семейството на Павлов. Също така присъстваха и друга важна група познати на покойния, хора, които българите познават по-скоро по техните прякори: Черепа, Клюна, Димата Руснака и Доктора. Най-значимото отсъствие бе това на американския посланик в България Джим Пардю. Само седмица преди това, на 7-ми март, посолството бе предприело спешно разследване, когато се разбра, че снайперист е застрелял Павлов с точен изстрел в осем без петнайсет вечерта, докато говорел по мобилния си телефон пред офиса на собствената си корпорация „Мултигруп”.

Убийството на един толкова значим и богат американски гражданин на чужда територия в нормални обстоятелства би притеснило доста Съединените щати и техните представители. Въпреки че Павлов никога не би могъл да стигне до Белия дом, тъй като не бе роден в Америка, не преставаше да бъде един забележителен войник от мощното емигрантско войнство, сдобило се с американска националност. Любопитна подробност в случая на молбата на Павлов да стане американски гражданин бе, че срещу нея бяха възразили последователно двама американски посланици в България. И двамата дипломати се бяха представили лично във Вашингтон, за да опитат да попречат на Павлов не само да вземе американско гражданство, но дори и да стъпи в Америка. Но въпреки засилената система за сигурност след атентатите от 11 септември и разследването на ФБР върху сделките на Павлов, емиграционните власти все пак му издадоха американски паспорт.

През 70-те и 80-те години само Румъния и Албания превъзхождаха България в ранглистата на бедните и потискащи страни в Европа. Помня как съм се лутал по мъгливите софийски улици, от сиви по-сиви, в търсене на ресторант или кафене, в които да облекча отегчението си. Като чужденец и журналист, гостоприемството на властите включваше като екстра минимум двама агенти на Държавна сигурност (ДС), които ме следваха на всяка крачка. Тяхното присъствие бе един вид гаранция, че в редките случаи, в които успявах да завържа разговор с някой българин на улицата, най-многото, на което можех да се надявам, бе на някой коментар за времето. Въпреки това, малко по малко започнах да разбирам, че под тази мъртва повърхност имаше зародиши на движение, някои от които доста смели, отварящи по-интересни житейски възможности. И не става дума за болезненото мъченичество на интелектуалците и дисидентите, които се бореха смело срещу несправедливостта на комунизма. Не, става дума за хората, които благодарение на късмета или случайността, намираха начините да приспособят някои сфери от комунистическата екосистема към собствените си интереси.

През 70-те години като тийнейджър Илия Павлов се радваше на едно умение, което го отличаваше от връстниците му: талантът му в свободната борба, спорт, в който бе постигнал шампионската титла за България в своята категория. Ако беше много умен или талантлив рок-китарист Илия би се забъркал в проблеми, тъй като подобни способности често водят младите по пътя на противопоставянето и неподчинението. Но по това време в България големите звезди не бяха футболистите, нито тенисистите, ами борчетата. Преди падането на комунизма вдигането на тежести, свободната борба и бокса властваха в източноевропейските държави, които имаха навика да блъскат своите най-обещаващи спортисти със стероиди, за да покорят олимпийските върхове.

1993 г. Илия Павлов вече е президент на “Мултигруп”. Снимка: Булфото

Звездите на свободната борба, които на теория се водеха аматьори, а на практика си бяха съвсем професионални борци, можеха да разчитат на овациите на своите народи (с допълнителните стимули като обилен секс без усложнения), а също и на пари, апартамент и автомобил, като последните две бяха само за най-обещаващите таланти. Павлов сигурно е знаел всичко това по времето, когато е приет в Института по физическа култура в София – „фабриката” за бъдещи олимпийски шампиони на България. Илия тръгва с двойно предимство, тъй като баща му е управител на ресторант и бар в София, в които той работел. „По това време да бъдеш барман или сервитьор беше много престижно – ми обясни Емил Кюлев, който учел в едно училище с Павлов – Илия се движеше с някои доста яки момчета и хората го гледаха с респект. Така той по-късно влезе в кръговете на службите за сигурност.” За един младеж като Илия, пълен с енергия и празен откъм образование, ДС не беше онзи оруеловски инструмент на потисничеството, както си го представяше населението на капиталистическа Европа. За някои българи ДС бе един лесен път за достигане на висок социален статус и политическо влияние. Ако е вярно това, което много хора поддържат, че Павлов е бил сътрудник на ДС, то той е можел да очаква много неща в замяна. Но най-голямото му възнаграждение дошло под формата на една млада и хубава жена, Тони Чергиланова, която през 1982 година приела предложението му за брак. Най-хубавото за Илия от женитбата с Тони е сродяването с нейния баща, Петър Чергиланов, който работел за държавната служба за сигурност (б. р. - Чергиланов е бил генерал от ДС). С този брак Илия се нареди сред „аристокрацията” на тайната полиция.

Службата за сигурност на българската държава се радваше на голямо уважение от страна на съветските си шефове благодарение на своята ефективност и надежност. Обикновено беше невидима, а в малкото случаи, в които излизаше под светлината на прожекторите, никога не пропускаше целта. Един пример е убийството на българския дисидент Георги Марков, което ДС изпълни с помощта на чадър с отровен връх. Марков бе убит докато пресичаше моста на Ватерло през 1978-ма година, когато работеше за Би Би Си в Лондон.

Елиминирането на враговете на държавата в стил разказите на Джон Льо Каре бе просто черешката на тортата. Всъщност най-важната и доходоносна функция на българските тайни служби бе контрабандата с наркотици, оръжие и висши технологии. „Контрабандата е нашето културно наследство” – ми каза веднъж Иван Кръстев, един от значимите български политолози. „Нашата територия винаги е била затворена между големите идеологически блокове – католическата и православната религия, исляма и християнството, капитализма и комунизма – империи, пълни с недоверие и взаимна враждебност, но населени с много хора, които искат да установят търговски отношения от другата страна на забранените граници. Тук на Балканите знаем как да направим така, че тези граници да изчезнат. Знаем как да прекосим най-бурните морета и най-стръмните планини. Познаваме всички тайни проходи, а при липсата им знаем цената на всеки граничар.”

Облечена във властта на тоталитарната държава, ДС се възползва напълно от тази романтична традиция. Още през 60-те години основа едно предприятие наречено „Кинтекс”, което монополизира износа на оръжие и отвори пазари в региони на конфликти като Близкия изток и Африка. В края на 70-те ДС разшири „Кинтекс” със създаването на Съвет за тайния трафик, чиято основна функция бе да доставя оръжие на бунтовнически групи на африканския континент, въпреки че техните канали не закъсняха в разработването на нелегалния трафик на хора, дрога и даже антики и произведения на изкуството. Други предприятия се специализираха в търговията с каптагон, българска марка амфетамин, за Близкия изток, където беше много популярен заради предполагаемите си халюциногенни свойства. В обратната посока през България се движеше около 80% от хероина, предназначен за пазарите в Западна Европа. Наркотиците минаваха през гранично-пропускателния пункт „Капитан Андреево” и попадаха директно в ръцете на ДС. С тази търговия България не само успя да спечели много пари, но също и да подкопае капиталистическа Европа, заливайки я с евтин хероин.

Благодарение на ДС България играеше основна роля в разпределението на нелегални стоки и услуги в Европа, Близкия изток и Централна Азия. Освен това се грижеше старателно никой друг да не влезе в този бизнес. Българската гранична полиция беше безупречна и налагаше тежки наказания на всеки заловен в нелегален трафик на наркотици или оръжие. Това не се дължеше на желанието да се наложи законът (истинска анатема за службите за сигурност), а на волята да се съхрани икономическият монопол на ДС. Според „международното социалистическо разпределение на труда” наложено от строгата асоциация за международна търговия на съветския блок КОМЕКОН (Съвет за икономическа взаимопомощ, СИВ - б.р.), България трябваше да стане сърцето на електронната промишленост, докато Москва нареждаше на Чехословакия да се съсредоточи в производството на турбини за електрически централи, а на Полша да произвежда торове. Така в края на 70-те години България (най-аграрната от всички източни икономики) се превърна в утвърден център на компютърната промишленост и производител на магнитни дискове от другата страна на Желязната завеса. Роди се „Правец”, първият социалистически компютър в Европа, който се произвеждаше в едноименния градец на 40 километра от София. Неслучайно това място се смяташе за малката родина на българския диктатор Тодор Живков. Москва заповяда на ДС да разреши проблемите с технологическия дефицит, породен от мерките на КОКОМ, международен комитет организиран от САЩ, който включваше също Западна Европа и Япония. Тези мерки възпрепятстваха достъпа на Съветския съюз до висши технологии с възможно военно приложение.

ДС нареди на някои от най-големите български учени да снабдяват страната и СССР с напреднали технологии върху които КОКОМ бе наложила вето. За две години се установиха нелегални предприятия в чужбина, към които започнаха да се стичат милиони долари от продажбата на технологии. Най-важният резултат от тази кампания бе създаването на предприятието ДЗУ, в което България започна да съсредоточава екип от големи експерти в областта на хардуера и софтуера. Ставаше дума за един много изгоден бизнес. „Според изчисленията на нашите клиенти – призна по-късно един от бившите шефове на разузнаването – между 1981 и 1986-а година годишните приходи от разузнавателните дейности в областта на науката и технологиите достигат 580 милиона долара, с други думи това би била цената на тези технологии, ако ги бяхме купили.” Трите индустрии – наркотици, оръжие и високи технологии – имаха огромно стратегическо значение за българската държава. Зад контрабандата пък стоеше военното контраразузнаване, Второ управление на ДС, което контролираше държавните граници. И тъкмо начело на военното контраразузнаване се намираше генерал Петър Чергиланов, тъстът на Илия Павлов.

През 1986-а година, когато Михаил Горбачов установяваше властта си в Москва, западните лидери все още не подозираха, че господството на СССР над нейните източноевропейски съюзници беше към края си. Българските служби за сигурност обаче не си правеха илюзии за системата. Началниците на ДС бяха опитни наблюдатели на съветския свят и предполагаха, че комунизмът няма да продължи още дълго време.
Под натиска на Горбачов Българската комунистическа партия прие Указ 56, което за една нощ легализира основаването на частни предприятия в страната и разреши създаването на компании със смесен капитал. Много от поддръжниците на твърдата линия в партията нямаха вяра на това нововъведение, което им се стори прекалено капиталистическо. В замяна службите за сигурност, научени да подчиняват идеологията на любовта си към властта, се приспособиха светкавично към новата ситуация.

За по-малко от година време членове на ДС основават 90% от новите предприятия със смесен капитал. Така докато голямата част от българите е в лишения и продължава да се подчинява на реториката за вечното светло бъдеще на социализма, най-важните представители на режима се учеха да печелят пари. При това на едро. След като 45 години тайната полиция насаждаше у българите страх от предполагаемите злини на капитализма, нейните най-видни членове се заеха с прилагането на практика на тези същите злини.
През 1988-а, една година преди падането на комунизма, Илия Павлов основа „Мултиарт”, предприятие за внос и износ на антики и произведения на изкуството, което използваше тайните канали за трафик на оръжие на „Кинтекс”.

Юли Москов, главен редактор на в. “Стандарт”, подарява картина на Илия Павлов за рождения му ден през 2002 г. в курорта “Сейнт Илайас” (Свети Илия) - част от бившия курорт “Дружба”. Снимка: Булфото

Бизнесът вървеше много добре и скоро Павлов беше в устата на целия град: отвори един от първите частни ресторанти, в които го следваше по петите цяла свита от впечатляващо красиви момичета – новата звезда вече имаше звездна опашка. „В действителност „Мултиарт” беше пълен провал” – призна след време самият Павлов по повод спомените от първите си стъпки в бизнеса. „Отворихме цяла верига от фирми без никаква структура и организация.” Един от директорите на „Мултиарт” бе Димитър Иванов, шеф на Шесто управление на ДС. Именно той представи Илия Павлов на Андрей Луканов, главният реформистки лидер на комунистическата партия. Илия Павлов, бивш шампион по свободна борба, яко момче и неотразим плейбой, бе на прага на една нова кариера.

Андрей Луканов се усмихваше хапливо докато разлиствахме хаотичните парламентарни записки от последните дни на 1989-а година. „Всичко върви доста добре, не мислиш ли?” Отговорих му смаян: „Не те ли притеснява реакцията на хората от улицата срещу комунистите като теб?” „Не, Миша, не се тревожи – отговори ми той на перфектен английски – винаги съм искал една промяна и нещата са на път да се подобрят значително.”
Въпреки че в лице леко приличаше на гном, Луканов беше една очарователна личност и това определено го различаваше от повечето влиятелни комунисти. От пръв поглед допадаше на всички, включително и на мен.

Полиглот и талантлив оратор, той бе роден в Москва, където поддържаше гъста мрежа от контакти. Зае поста на премиер след падането на диктатора Тодор Живков през ноември 1989 г. и заедно с Илия Павлов и неговите приятели от ДС планираше да присвои икономиката на България. Бяха покрили почти всички фронтове – Луканов контролираше политическата машина, Димитър Иванов управляваше мрежата на службите за сигурност, а Илия и неговите борци допринасяха с твърда ръка.

Единственото, което липсваше, бе подкрепата на демократическата опозиция. Благодарение на щедрия финансов и политически гръб на американското посолство, току що създаденият Съюз на демократичните сили (СДС) бе поел моралното водачество на българската политика след революцията от 1989-а година и открито враждуваше с комунистите, които бяха разрушили страната. Павлов и неговите приятели бяха тясно свързани с комунистическия режим и трябваше да неутрализират всякакъв опит на опозицията да се намеси в бизнеса. И през 1990 година Павлов намери разрешението на проблема.

Негов добър приятел бе сред лидерите на независимия синдикат „Подкрепа”, силно антикомунистическа организация, която също получаваше помощ от американското правителство. Павлов успя да убеди шефовете на „Подкрепа”, че истинските неприятели на трудещите се са директорите на големите държавни фабрики, посочени от комунистите.
„Тактиката на Илия беше проста” – обяснява с авторитет Бойко Борисов, бивш главен секретар на Вътрешното министерство и с черен колан по карате. Борисов, който, преди да стане лична охрана на премиера Сакскобургготски, работеше в охранителния бизнес, е точен пример за бракониер, превърнал се в горски пазач, и разбира се познава отвътре възхода на престъпността в България. „Казваше се „Клопката на паяка”. Илия влезе в кабинета на директора на Кремиковци, една от най-големите фабрики за желязо в Източна Европа, придружен от шефа на един от най-мощните синдикати и от Димитър Иванов, който доскоро все още бе началник в Шесто управление. Посланието им до директора на предприятието беше: избирай, или работиш с нас, или е свършено с теб.”

От този момент нататък директорът на Кремиковци вече не купуваше суровините директно от руснаците по поддържаните от държавата цени, а от една от фирмите на Павлов и по цените на международните пазари. След това, вместо да продава директно на клиентите си, предприятието продаваше продукцията си на занижени цени на друга фирма на Илия, която пък го препродаваше на свободния пазар. Така Павлов контролираше входа и изхода на предприятието – т.нар. „клопка на паяка”. И беше очарован от простотата и ефикасността на тази схема. Правителството на Луканов продължи с години да налива пари в Кремиковци. „Така предприятието не може да фалира веднага – обясни ми един от най-богатите български банкери Емил Кюлев, преди да го убият през октомври 2005 година – Ако окачиш една коза на примката и й отрежеш единия крак, тя ще умре, но много бавно, обезкървявайки се капка по капка. Същото е с фабриката – фалира, но в продължение на години.”

Павлов и неговите хора не закъсняха да създадат предприемачески компании в почти всички сектори на българската икономика: земеделието, транспорта, тежката и енергийната промишленост. Фирмите работеха успоредно с организациите на „Подкрепа”. Там, където синдикатът стъпваше силно, Илия отваряше фирма. След промените от 1989-а, българската система за социално осигуряване се срина. Последва мъчителна панорама на бедност и мизерия. Излизането от пещерата на комунистическата икономика и излагането на ослепителното слънце на свободния капиталистически пазар бе тежък удар за страната. Под комунизма фабриките успяваха да просъществуват благодарение на щедрото финансиране от страна на държавата, и тяхната недодялана продукция имаше гарантиран пазар в другите източно-европейски страни. Но когато през 1989 година падна Берлинската стена, с нея се срутиха и българските пазари. Когато промишлеността затъна в тежка криза на преден план излезе традиционното земеделие, но скоро и този сектор се сблъска с проблеми. Европейският съюз нямаше никакво намерение да разшири минималните си квоти за внос на български земеделски продукти, тъй като това би противоречало на протекционистката й конспирация, по-известна под името Обща земеделска политика.

В началото на 90-те години големите световни сили започнаха да провъзгласяват на висок глас революционното значение на глобализацията, но без да споменават нейните отрицателни последствия. Когато източноевропейските държави отвориха своите пазари с надеждата да засилят своето сътрудничество с мощните световни икономики, Европейският съюз, Съединените щати и Япония въведоха изискването да се приеме продажбата на техните продукти в тези развиващи се пазари. В същото време настояваха да се намалят данъците върху доходите на предприятията в замяна на нови инвестиции и то в момент, в който западните корпорации все повече залагаха на модерния outsourcing – прехвърлянето на производството на подизпълнители с цел намаляване на разходите за заплати. Само няколко месеца след падането на комунизма марките Snickers, Nike, Swatch, Heineken и Mercedes започнаха своя непобедим марш към Изтока и само за седмици завладяха части от Европа, в които нито Наполеон, нито Хитлер бяха успели да стъпят. Хипнотизирани от тези нови и качествени незаменими западни продукти, народите на Източна Европа (както и тези на Африка и Азия) изпразниха джобовете си до дупка, за да похарчат малкото си пари в придобиването на тези нови символи на социален статус. Основно общопризнато правило на международната търговия е, че ако една страна внася продукти и услуги, има нужда да продава други продукти и услуги, за да може да плаща вноса. И колкото по-бедна е една страна, по-голяма е тази нужда от износ. За богатите страни като например САЩ е много по-икономично да трупат огромни дългове. България можеше да постигне много за възстановяването на поразената си икономика с висококачествените си плодове, памук, рози, вино и жито – блага, чиито износ можеше и да компенсира цената на новите западни продукти, които заливаха българския пазар. За съжаление тази възможност бе силно ограничена от фактори като Общата земеделска политика на ЕС, която на практика възпрепятстваше продажбата на земеделска продукция. Българските потребителски стоки продължаваха да имат социалистически дизайн и издръжливост (т.е. бяха грозни и не вършеха работа) и не бяха никаква конкуренция за своите западни еквиваленти. Така проблемът бе как да се плати все по-големият обем на западния внос.

Илия Павлов със съпругата си Дарина на празненството за рождения му ден през 2002 г. в курорта “Сейнт Илайас” (Свети Илия) - част от Св. Константин и Елена - бивш “Дружба”. Снимка: Булфото

Голямата част от българите трябваше да претърпят рязкото сриване на жизнения стандарт. Но една малка част успя да се облагодетелства от настъпилия хаос. През 1992 г. Илия Павлов вече бе мултимилионер и продължаваше да множи богатството си чрез прехвърляне на държавни имоти към частната си собственост по метода на паяка. Беше на малко повече от 30 години, когато отвори поредната си фирма под името „Виена” в американския щат Вирджиния, кажи речи пред вратите на Вашингтон. Чрез американския клон на „Мултигруп” купи две казина в Парагвай. Междувременно в родината си нае няколко ПР фирми, които да изковат имиджа му като проекция на патриотизма и главоломния успех. По този начин скоро се превърна в едно от лицата на Нова България, най-известния предприемач в страната. Вестниците и телевизиите отразяваха сервилно всяко негово движение. Поканата на неговия рожден ден, който традиционно се празнуваше на 6 август във Варна, на брега на Черно море, се превърна в нещо много ценно. Така богоизбраните да присъстват на тържеството се докопваха до възможността да се докоснат до политическия и икономическия елит на страната. Да се появиш до Илия на някоя фотография бе достатъчно, за да поискаш тлъст кредит при много изгодни условия. В началото няколко стотици, след това хиляди, а по-късно и десетки хиляди българи, отчаяно търсещи работа и пари, започнаха да зависят от търговските операции на „Мултигруп” и останалите новопоявили се големи фирми. Разбира се, мнозина не бяха съгласни с методите на Павлов. Други пък бяха негови завистливи съперници, който съзаклятничеха с него и против него в дъното на раждащата се пазарна икономика на България, в която по правило бе невъзможно да се различи характерът на търговските операции – редните от нередните, сивите от открито нелегалните. Въпреки всичко имаше и хора, които виждаха в Павлов роден бизнесмен, предприемчив и привлекателен, посветен на интересите на своята родина и на създаването на работни места в райони, където държавата катастрофично бе „изпълнила” марксистките пророчества и напълно бе изчезнала от картата. Централият офис на „Мултигруп” се намираше в покрайнините на София, в една голяма сграда в Бистришката планина, където в миналото бяха ходели на почивка най-висшите синдикални лидери на България. Тази сграда бе купена за незначителна сума от британския медиен магнат Роберт Максуел, който от години поддържаше връзки с комунистическите лидери на СССР и България. Връзката с Максуел е пример за това колко бързо най-хищните западни предприемачи се сдушиха със зараждащите се в Източна Европа олигархии, за да вземат своя дял от разграбването на новите демокрации. Максуел в частност бе в предните редици на престъпната индустрия на изпирането на пари – дейност, която през 90-те години просто излезе от контрол.
Заедно с премиера Луканов, Максуел ръководи прехвърлянето на 2 млрд. долара, принадлежащи на България към местата, наричани “данъчен рай”, в Западна Европа. Следващите български правителства така и не успяха да разберат какво се е случило с тези пари. Със сигурност се знае обаче, че тези фондове не отидоха за плащането на пенсиите на работещите в лондонския „Дейли Мирър”, от който Максуел по същото време източи стотици милиони лири стерлинги.

За огромната част от българите 90-те години бяха време на тъга и безнадежност. Страната бе загубила своите пазари. Павлов и неговите другари разграбваха всичко, което притежаваше някаква икономическа стойност. Никой не искаше да купува българските продукти. На всичкото отгоре сега, когато вече цареше демокрация, Съединените щати и Международният валутен фонд не закъсняха нито минута да поискат от София да плати натрупания по времето на разточителния комунистически режим външен дълг възлизащ на 10 милиарда долара.

Междувременно в своя опит да спечелят популярност, няколко поредни правителства изхвърлиха на улицата хиляди полицаи – членове на тайната полиция,офицери от контраразузнаването, командоси от специалните части, граничари, специалисти по разследване на убийства и трафик-агенти. Освен другите си умения, тези професионалисти бяха спецове в областта на следенето, контрабандата, убийствата, създаването на престъпни мрежи и изнудването. През 1991 г. имаше 14 000 бивши членове на тайните служби, които имаха нужда от работа в една страна, чиято икономика се сриваше със страшна скорост. Въпреки това имаше един сектор, който преживяваше безпрецедентен бум. Ставаше дума за една сфера, в която прекрасно се вписваха разочарованите и безработни полицаи. И това бе организираната престъпност.

В същото положение се оказаха и една друга група хора, които обществото „лиши от наследство” – боксьорите, борците и атлетите по вдигане на тежести. Така докато икономическата криза и демократичните повеи на свободата работеха за съкращаването на държавната полиция до минимум, спортните клубове в цялата страна започнаха да се превръщат в частни сили за сигурност. Със своите мускули и другарски дух, тези клубове се забъркаха в насилническата спирала на сплашването и започнаха да подслоняват в своите дейности по „охрана” обикновени престъпници и улични банди. През 1992 г. борците бяха успели да „задушат” големите български градове, въпреки че в някои райони срещаха силната конкуренция на бившите полицаи и агенти от специалните служби. А когато двата лагера си сътрудничеха, впрягаха в едно своите таланти – атлетите сплашваха, а агентите плетяха мафиотските мрежи. Тези хибридни организации растяха и скоро овладяха българската икономика. Групировките СИК и ВИС се наложиха на пазара със смазваща преднина.
СИК и ВИС се представяха като застрахователни фирми. „Купих си мерцедеса през юни на 1992 г. - разказа ми софийски таксиметров шофьор - И естествено сключих застрахователна полица с ДЗИ, за да избегна плащането на подкупи на катаджиите. По онова време ни спираха на всеки километър и полицията ни искаше пари за щяло и нещяло. Ако те хванеха, че караш без застраховка например, трябваше да се плаща двойно. Но не щеш ли един ден дойдоха няколко яки момчета, късо подстригани като войници, с татуировки и кожени якета, и ми казаха, че трябва да сключа застраховка със СИК. Направих го, понеже не исках да имам проблеми. Някои колеги отказаха и само за няколко часа им откраднаха колите. За да си ги върнат, трябваше да подпишат полицата на СИК… със съответните лихви, то е ясно.”

Въпреки това не ставаше дума за чисто изнудване. Ако на някой му откраднеха колата, застрахована в СИК, борчетата се втурваха веднага да я възстановят на собственика. Предоставяха истинска услуга, макар и наложена със заплахи, и гледаха с много лошо око на малките банди, които се опитваха да се наместят в техния бизнес. СИК, ВИС, а след това и ТИМ, растяха и впоследствие разнообразиха сферите на сделките си с нови икономически дейности, легални и нелегални. Често изглеждаше, че именно те, а не държавата са тези, които ръководеха страната. „Става дума не само за горилите със златните вериги на вратовете, които сядат на най-добрата маса в любимия ти ресторант - разясняваше бесен един от европейските дипломати, на когото му беше дошло до гуша. - Имаха нахалството най-безнаказано да спрат движението в центъра на София, за да хапнат на спокойствие от уличния шум!” Някои олигарси, собственици на фирми от рода на „Мултигруп”, сключваха договори за подизпълнение със СИК и ВИС. Други предпочитаха да основат собствен отдел с биячи. По-късно Илия Павлов се показа предпазлив и се разграничи от мафиотите. Но в началото бе пръв приятел на някои от най-известните гангстери, между които се отличаваше един от шефовете на СИК – Младен Михалев, по прякор Маджо, който бе започнал кариерата си като шофьор на Илия.

Би било несправедливо да обвиним Павлов, че е избрал този начин на живот, на равно разстояние от голямата корупция, присвояването на държавно имущество и организираната престъпност. Не беше точно честен човек и се възползва от ситуацията, когато българската държава падна на колене. В цяла Източна Европа видях в действие правилото, че когато една държава се разпада, първото нещо, което смазват падащите отломки, е законът. Капитализмът не дойде чак до 1989 г. и изключително слабите държави, които се надигнаха от бившия съветски блок, нямаха способността да определят кое е легално и кое не. Не притежаваха нито парите, нито нужния опит, за да се впишат в новите търговски отношения. Тези, които успяха да се поставят в добра изходна позиция през първите три години след падането на комунизма, се оказаха в положението да диктуват в движение правилата на този нов свят.
(с малки съкращения)


източник http://e-vestnik.bg/3940

Wow! That's a really neat awnser!

YaWI0G <a href="http://tyusjytthqlu.com/">tyusjytthqlu</a>

SvwvPu , [url=http://ckqqghqtmrxl.com/]ckqqghqtmrxl[/url], [link=http://pdxakhnlsczg.com/]pdxakhnlsczg[/link], http://kpeudlfivnnt.com/

fA2Zyx <a href="http://excipgufyoti.com/">excipgufyoti</a>

Gzr9VY , [url=http://abwlunlcgimm.com/]abwlunlcgimm[/url], [link=http://rbnpzlrgvvhz.com/]rbnpzlrgvvhz[/link], http://vbrywnppmqph.com/