продължение на Част 1

В България настъпи царството на по-силния. Всички тези мафиотски ембриони,
организирани като концентрични кръгове, избраха за извършители на мокрите поръчки
бивши професионални спортисти (бандите на борците, плувците, гребците...), а за
"по-деликатните" дела им помагаха бивши барети и други командоси от армията. Това
всяващо страх избрано общество обогати българският речник с една нова дума –
"мутра".
Наказателните побои с бейзболни бухалки бързо бяха затъмнени от впечатляващи
убийства и уреждания на сметки между мафиотските групировки. Мутри, групировки –
този речник наводни публичното пространство, от детските градини до висшите сфери
на властта, минавайки през медиите.
Мутрите станаха всесилни, те въплътяваха най-видимо промените, представляваха
социален модел за подражание и вдъхновяваха мечти с показното си охолство на
новобогаташи. От телевизионните екрани и от страниците на жълтата преса подвизите
им преминаха и в литературата. Но поради липса на информация за скритата страна на
явлението романистите трябваше да работят с въображението си. В центъра на
мрежата те си представяха бивш генерал от службите, привърженик на скромния, даже
спартански начин на живот, който, скрит в сянка, дърпа нишките на целия този видим
хаос. "Генерал-аскет с непоклатима увереност, че зелената светлина за промените е
дадена отгоре, от Москва и нейното КГБ например", обяснява писателят Владимир
Зарев, автор на романа « Разруха » (2005), представян от критиката като разказ за
ограбването на страната през последните двайсет години. "Лично аз не познавам такъв
човек, но интуитивно мисля, че историята е започнала именно така", продължава той.
По-непретенциозни автори като много популярния Христо Калчев, кръстен "Пророка"
за това, че предсказва множество мафиотски убийства в книгите си, представят този
процес като своеобразна негативна версия на Джеймс Бонд, гъмжаща от
международни бандити с окървавени ръце.
Докато тези белетристи упражняваха талантите си, убийствата продължаваха, както и
уреждането на сметки между бандите, които не се колебаеха да се стрелят с калашници
по улиците. Почти 160 поръчкови убийства се наброяват в страната от падането на
комунизма и нито едно разследване не е приключило успешно. Безнаказаността на
убийците и на шефовете им изглежда тотална и подхранва адския цикъл на вендетата и
на кървавите конфликти. На 16 октомври България беше на първа страница на
International Herald Tribune със статия от New York Times, която за пореден път описва
механизма в една мафиотската държава, член на европейските институции. В същото
време всички специални сили в страната атакуваха Дупница, малко градче в югозападна
България, известно с това, че е седалище на могъщите братя Галеви – бивши червени
барети, заподозряни в производство и трафик на амфетамини. Напразно, главните
герои не бяха там, те предпочетоха да се представят лично на правосъдието на другия
ден и бяха освободени веднага. "Фактът, че сме членове на градския съвет, че в
Дупница се строят нови детски градини и училища явно дразни някого" - декларираха те
в телевизионното студио. Според публикации в българската преса от пролетта на
2008г. основните мафиотски групи в страната имат антени в сърцето на
правоохранителната система и в полицията. Всеки път, когато предстои полицейска
акция, те биват информирани са нея.
Така вървят нещата в България. Връх на цинизма на политиците са опитите им да
успокоят избирателите с аргумента, че престъпниците се унищожават взаимно, че
лошите времена ще отминат и ако човек стои настрана, не рискува нищо.
"Убеден съм, че драмите, на които сме свидетели, са следствие от нарушаването на
договора между хората, които разпределяха парите на партията и някои от тези, които
ги получиха", анализира Владимир Зарев. Това се случва, когато в края на веригата
извършителите се надигат срещу даващите заповеди, когато мутрите се разбунтуват
срещу бившите генерали, на които дължат всичко. Какво да се прави? Докато някои
мечтаят за реванш на генералите (или поне на полковниците в стила на Владимир
Путин), други чукат на дърво и се надяват "трудните моменти" да минат по възможност
"цивилизовано", както в случая с Владислав от Хайд Парк. Но в София няма нищо
по-несигурно от това.
...